Постинг
11.11.2013 12:11 -
ВЕЛИКИТЕ ПЪТЕШЕСТВИЯ НА ЕДИН ОБИКНОВЕН КЛОШАР
Автор: coacoa11
Категория: Лични дневници
Прочетен: 11814 Коментари: 23 Гласове:
Последна промяна: 11.11.2013 20:40
Прочетен: 11814 Коментари: 23 Гласове:
28
Последна промяна: 11.11.2013 20:40
Трагична великанско-лилипутска приказка
Есента дойде топла и урожайна. Хребетите изшариха гърбове в оранжево, на ливадата цъфна кърпикожух, замириса на орехова шума и узрели ябълки. Натежалите от слънце и сладост чепки грозде провиснаха под жълтите листа на асмите. А под тях - жужило от оси и гладни птички! Седеше дядо Георги на старата дървена пейка и не се помръдваше да ги разпъди. Отпиваше по глътка от манерката с купешка сливовица и им говореше тихичко:
- Елате, елате, пирувайте на воля и се угощавайте! Няма кой грозде да бере вече. Цялата реколта е ваша, що ледено вино има да изпиете... Хайде, наздраве! Вие сте ми сега дружки, няма ги моите, сам-самин останах!
Ромолеше кротко в дола рекичката и отнасяше думите му. Кацаха около него птичките и весело му отговаряха в тишината. Притвори очи и го налегнаха стари спомени - за неговата булка Мария, за дъщеричката им Мила и за двете внучета. Не беше първа красавица Мария, но с благост и доброта спечели сърцето му. Цял живот шеташе, пъргава и весела, грижеше се за всички, уют и спокойствие царяха в дома им. Ех, толкова хубаво си живееха преди да се спомине, лека й пръст! Като в приказките... И дъщерята изучиха, после и работа започна. Всеки ден, точно в дванадесет часа, пускаха старото радио и я слушаха - четеше емисията новини на английски. Нищо не разбираха, но сладкото й гласче топлеше родителските им сърца. Колко се гордееха с нея само! После и сватба вдигнаха, както си му е реда, и с внучета се сдобиха - първо Георги, после Иринка. Неговото име подновиха, по-честит от него нямаше! Водеше дечицата за ръчичка важно-важно из града, като надут пуяк, а отвсякъде приятелите го поздравяваха. И всичко бяха подсигурили - и нов апартамент им купиха, и нова "Лада" паркираха пред входа, само да се радват и да си живеят живота децата. Ама не им стигаше...
Много хубаво не е на хубаво, казали са го хората. Извади пак манерката и отпи глътка от сливовицата. Залютя му на гърлото, очите му се насълзиха, силна беше пущината. Нямаше да забрави онзи черен ден, когато си тръгнаха. Ей така, без много да му мислят, продадоха апартамента, за който с жената години наред бяха икономисвали и конеца на две цепили... Подредиха куфарите и заминаха за Америка, пуста да опустее дано! Зелена карта били спечелили, хубаво щели да си живеят там. Сигурно, сигурно... животът там не е петзвезден, а най-малко петдесетзвезден. Добре, ама баща си и майка си на кого оставяха, за да растат без корен там някъде далече от родината? Укоряваше се, че той ги е разпъдил. Вярно, сприхав беше и все им се налагаше, но нали само за доброто им мислеше! А сигурно им е тежало това негово опекунство... И ето, на изпроводяк Мила му рече, че сега един океан разстояние ще ги дели и ще живеят свободно, ще правят каквото си поискат. Това беше заслужил!
Да не дава господ никому такава мъка - живи рожби да загуби, а преди това сърцето му с думи да прободат! Мария и тя се стопи от мъка - все за тях говореше, все се кахъреше добре ли са. И тревожно чакаше новини да получат. Е, хареса им на децата в Америка да живеят, наредиха се и там - намериха работа, купиха къща, две коли... Ипотека щяха да плащат до живот, но имаха дом. Хладилниците им винаги бяха пълни. Загладиха косъм, улегнаха и напълняха. Внучетата растяха, училище завършиха. Иринка продължи да учи, а Гошко започна работа на касата в един хипермаркет. А един ден разбраха, че се е оженил за японка! Мина се, не мина време и научиха, че и правнуче им се родило, момиченце. И ооо, пресвети боже! Кръстили го Аки. Аки Великофф. Е, щом това име са избрали децата, Аки ще му викат, какво да правят! Не ги поканиха да идат да го видят, а и не хранеха надежди вече. Та нали не ги уважиха нито за дипломирането на внуците, нито за сватбата... Някак постепенно се бяха отчуждили, нямаше за какво да си говорят и какво да споделят вече. В началото се обаждаха по телефона всяка седмица, после - веднъж в месеца, а накрая - само по големите празници. Приятелите им разхождаха своите правнучета и се оплакваха от беднотията. Завиждаха, че децата им имат по-добри възможности и са се устроили добре, а не знаеха каква мъка ги дави.
Разболя се Мария и си отиде. Като стар грамофон си изпя песента. А той се смахна съвсем, не знаеше на кой свят ходи и какво прави. Най-много сега му липсваше дъщерята, да я прегърне и да оплачат Мария заедно. Не можеше да не дойде поне майка си в последния й път да изпрати! Да, ама не... Не можели да дойдат за погребението - далече било, нямали време, той да се погрижи да уреди всичко, да е както си трябва и пари да не жали, щели да му изпратят. Тежки думи изрече тогава по телефона, че се отказва от дъщеря си. Питаше се с тежкия си характер ли я беше отблъснал или сбъркаха някъде с Мария, та лошо я възпитаха? Дали пък животът в Америка не я направи толкова коравосърдечна? Нищо не можеше да направи, стегна се и сам изпрати Мария в последния й път. Не дойдоха и за помена след година. Напразно ги беше чакал повече от двадесет години, явно нямаше да дочака...
И сега беше взел решение - ще продаде селската къща, къщата на своя баща, там където беше играл като дете. И без това не можеше вече да се грижи за овошките, покривът течеше, а пенсийката не стигаше за ремонт. За какво му е тоя имот, да не би в гробищата да го носи? С парите ще се запише на екскурзия до Чикаго. Голямо и дълго пътешествие го чакаше! Той, старият Великов, щеше да иде при своите малки. Ще си плюе на гордостта и достойнството и ще иде! Океана ако трябва пеша ще преходи, но само челядта да си види, преди да си отиде от тоя свят.
Дошъл беше тука за последно да поседи на дървената пейка, както едно време и да се сбогува с къщата и дворчето. Но следобедът вече преваляше, захладняваше, а вятърът довя на талази мъгла, бяла като дим. Скоро вече нищо нямаше да се вижда. Преди да си тръгне към града, затътри крака към ливадата. Огледа дръвчетата, които беше посадил със собствените си ръце, а после се поспря при старата круша. Прегърна я като жив човек, допря буза до кората й. Свидетел беше на целия му живот, не можеше да я остави, без да се сбогува. А новите собственици сигурно щяха да я отрежат, от старост вече не раждаше плод.
И тръгна бай Георги Америка да открива и челядта си да дири. От кумова срама дойдоха на летището да го вземат. Как биеше сърцето му, как трепереха пръстите и пареха от сълзи очите му, като прегърна малкия Гошко. Не можа да го разпознае, пораснал беше на бой, една глава по-висок от него. Гошко смутено отстъпваше назад и му говореше нещо на чужд език. Боже, нима трябваше някой да му превежда, за да говори със собственото си внуче? Малък беше, само на четири годинки, като заминаха и май беше позабравил българския. Прегърна и малката Аки, а тя го гледаше уплашено и със звънливото си гласче обясняваше нещо на майка си, на японски. Дъщерята и тя провлачаше странно думите. Усмихваше се, но изкуствено, по американски. Нямаше много за какво да си говорят - бяха от различни светове. Уж от една кръв, а непознати и чужди... Фамилията му беше Великов, а в тази чужда страна, сред своите наследници, се чувстваше непотребен и незначителен. Дребен, като лилипут. Чувстваше се никой.
Свърши пътешествието, безславно. Прибра се смазан. Пропи се, харчеше пенсията само за алкохол. Океанът, дето го беше прекосил, целият от ракия да беше, пак нямаше да му стигне мъката да удави.
Първо му спряха тока, не го беше плащал отдавна. Спря да готви, да пере и да чисти. После престана и да се къпе, не се беше бръснал от месеци. Почти не се хранеше, ребрата му се четяха под мръсната риза. Не виждаше добре наблизо, не можеше вече и старите книги да препрочита. Сам между четири стени рядко оставаше, самотата го смазваше. Лятото се скиташе като бездомно куче по градинките, а в зимния студ се топлеше, като цял ден пътешестваше в градския транспорт. Обичаше да пътува! Най харесваше дългите линии и добре затоплените автобуси. Познаваше всички спирки и пътници, стана приятел и с контрольорите. Говореше несвързано, търсеше си слушатели и им разказваше живота си, и снимка на правнучето показваше. Приятелите се срамуваха от него и обръщаха поглед настрани, ако случайно го срещнеха.
Една студена зимна утрин го намериха вкочанен. Предал беше богу дух, гушнал дънера на старата круша. Как беше изминал тези сто километра от града до селото пеша, в студа, никой не разбра. Нямаше кой да го изпрати в последното му пътешествие. Погребаха го в селското гробище, в безплатен ковчег, отпуснат от кметството.
Есента дойде топла и урожайна. Хребетите изшариха гърбове в оранжево, на ливадата цъфна кърпикожух, замириса на орехова шума и узрели ябълки. Натежалите от слънце и сладост чепки грозде провиснаха под жълтите листа на асмите. А под тях - жужило от оси и гладни птички! Седеше дядо Георги на старата дървена пейка и не се помръдваше да ги разпъди. Отпиваше по глътка от манерката с купешка сливовица и им говореше тихичко:
- Елате, елате, пирувайте на воля и се угощавайте! Няма кой грозде да бере вече. Цялата реколта е ваша, що ледено вино има да изпиете... Хайде, наздраве! Вие сте ми сега дружки, няма ги моите, сам-самин останах!
Ромолеше кротко в дола рекичката и отнасяше думите му. Кацаха около него птичките и весело му отговаряха в тишината. Притвори очи и го налегнаха стари спомени - за неговата булка Мария, за дъщеричката им Мила и за двете внучета. Не беше първа красавица Мария, но с благост и доброта спечели сърцето му. Цял живот шеташе, пъргава и весела, грижеше се за всички, уют и спокойствие царяха в дома им. Ех, толкова хубаво си живееха преди да се спомине, лека й пръст! Като в приказките... И дъщерята изучиха, после и работа започна. Всеки ден, точно в дванадесет часа, пускаха старото радио и я слушаха - четеше емисията новини на английски. Нищо не разбираха, но сладкото й гласче топлеше родителските им сърца. Колко се гордееха с нея само! После и сватба вдигнаха, както си му е реда, и с внучета се сдобиха - първо Георги, после Иринка. Неговото име подновиха, по-честит от него нямаше! Водеше дечицата за ръчичка важно-важно из града, като надут пуяк, а отвсякъде приятелите го поздравяваха. И всичко бяха подсигурили - и нов апартамент им купиха, и нова "Лада" паркираха пред входа, само да се радват и да си живеят живота децата. Ама не им стигаше...
Много хубаво не е на хубаво, казали са го хората. Извади пак манерката и отпи глътка от сливовицата. Залютя му на гърлото, очите му се насълзиха, силна беше пущината. Нямаше да забрави онзи черен ден, когато си тръгнаха. Ей така, без много да му мислят, продадоха апартамента, за който с жената години наред бяха икономисвали и конеца на две цепили... Подредиха куфарите и заминаха за Америка, пуста да опустее дано! Зелена карта били спечелили, хубаво щели да си живеят там. Сигурно, сигурно... животът там не е петзвезден, а най-малко петдесетзвезден. Добре, ама баща си и майка си на кого оставяха, за да растат без корен там някъде далече от родината? Укоряваше се, че той ги е разпъдил. Вярно, сприхав беше и все им се налагаше, но нали само за доброто им мислеше! А сигурно им е тежало това негово опекунство... И ето, на изпроводяк Мила му рече, че сега един океан разстояние ще ги дели и ще живеят свободно, ще правят каквото си поискат. Това беше заслужил!
Да не дава господ никому такава мъка - живи рожби да загуби, а преди това сърцето му с думи да прободат! Мария и тя се стопи от мъка - все за тях говореше, все се кахъреше добре ли са. И тревожно чакаше новини да получат. Е, хареса им на децата в Америка да живеят, наредиха се и там - намериха работа, купиха къща, две коли... Ипотека щяха да плащат до живот, но имаха дом. Хладилниците им винаги бяха пълни. Загладиха косъм, улегнаха и напълняха. Внучетата растяха, училище завършиха. Иринка продължи да учи, а Гошко започна работа на касата в един хипермаркет. А един ден разбраха, че се е оженил за японка! Мина се, не мина време и научиха, че и правнуче им се родило, момиченце. И ооо, пресвети боже! Кръстили го Аки. Аки Великофф. Е, щом това име са избрали децата, Аки ще му викат, какво да правят! Не ги поканиха да идат да го видят, а и не хранеха надежди вече. Та нали не ги уважиха нито за дипломирането на внуците, нито за сватбата... Някак постепенно се бяха отчуждили, нямаше за какво да си говорят и какво да споделят вече. В началото се обаждаха по телефона всяка седмица, после - веднъж в месеца, а накрая - само по големите празници. Приятелите им разхождаха своите правнучета и се оплакваха от беднотията. Завиждаха, че децата им имат по-добри възможности и са се устроили добре, а не знаеха каква мъка ги дави.
Разболя се Мария и си отиде. Като стар грамофон си изпя песента. А той се смахна съвсем, не знаеше на кой свят ходи и какво прави. Най-много сега му липсваше дъщерята, да я прегърне и да оплачат Мария заедно. Не можеше да не дойде поне майка си в последния й път да изпрати! Да, ама не... Не можели да дойдат за погребението - далече било, нямали време, той да се погрижи да уреди всичко, да е както си трябва и пари да не жали, щели да му изпратят. Тежки думи изрече тогава по телефона, че се отказва от дъщеря си. Питаше се с тежкия си характер ли я беше отблъснал или сбъркаха някъде с Мария, та лошо я възпитаха? Дали пък животът в Америка не я направи толкова коравосърдечна? Нищо не можеше да направи, стегна се и сам изпрати Мария в последния й път. Не дойдоха и за помена след година. Напразно ги беше чакал повече от двадесет години, явно нямаше да дочака...
И сега беше взел решение - ще продаде селската къща, къщата на своя баща, там където беше играл като дете. И без това не можеше вече да се грижи за овошките, покривът течеше, а пенсийката не стигаше за ремонт. За какво му е тоя имот, да не би в гробищата да го носи? С парите ще се запише на екскурзия до Чикаго. Голямо и дълго пътешествие го чакаше! Той, старият Великов, щеше да иде при своите малки. Ще си плюе на гордостта и достойнството и ще иде! Океана ако трябва пеша ще преходи, но само челядта да си види, преди да си отиде от тоя свят.
Дошъл беше тука за последно да поседи на дървената пейка, както едно време и да се сбогува с къщата и дворчето. Но следобедът вече преваляше, захладняваше, а вятърът довя на талази мъгла, бяла като дим. Скоро вече нищо нямаше да се вижда. Преди да си тръгне към града, затътри крака към ливадата. Огледа дръвчетата, които беше посадил със собствените си ръце, а после се поспря при старата круша. Прегърна я като жив човек, допря буза до кората й. Свидетел беше на целия му живот, не можеше да я остави, без да се сбогува. А новите собственици сигурно щяха да я отрежат, от старост вече не раждаше плод.
И тръгна бай Георги Америка да открива и челядта си да дири. От кумова срама дойдоха на летището да го вземат. Как биеше сърцето му, как трепереха пръстите и пареха от сълзи очите му, като прегърна малкия Гошко. Не можа да го разпознае, пораснал беше на бой, една глава по-висок от него. Гошко смутено отстъпваше назад и му говореше нещо на чужд език. Боже, нима трябваше някой да му превежда, за да говори със собственото си внуче? Малък беше, само на четири годинки, като заминаха и май беше позабравил българския. Прегърна и малката Аки, а тя го гледаше уплашено и със звънливото си гласче обясняваше нещо на майка си, на японски. Дъщерята и тя провлачаше странно думите. Усмихваше се, но изкуствено, по американски. Нямаше много за какво да си говорят - бяха от различни светове. Уж от една кръв, а непознати и чужди... Фамилията му беше Великов, а в тази чужда страна, сред своите наследници, се чувстваше непотребен и незначителен. Дребен, като лилипут. Чувстваше се никой.
Свърши пътешествието, безславно. Прибра се смазан. Пропи се, харчеше пенсията само за алкохол. Океанът, дето го беше прекосил, целият от ракия да беше, пак нямаше да му стигне мъката да удави.
Първо му спряха тока, не го беше плащал отдавна. Спря да готви, да пере и да чисти. После престана и да се къпе, не се беше бръснал от месеци. Почти не се хранеше, ребрата му се четяха под мръсната риза. Не виждаше добре наблизо, не можеше вече и старите книги да препрочита. Сам между четири стени рядко оставаше, самотата го смазваше. Лятото се скиташе като бездомно куче по градинките, а в зимния студ се топлеше, като цял ден пътешестваше в градския транспорт. Обичаше да пътува! Най харесваше дългите линии и добре затоплените автобуси. Познаваше всички спирки и пътници, стана приятел и с контрольорите. Говореше несвързано, търсеше си слушатели и им разказваше живота си, и снимка на правнучето показваше. Приятелите се срамуваха от него и обръщаха поглед настрани, ако случайно го срещнеха.
Една студена зимна утрин го намериха вкочанен. Предал беше богу дух, гушнал дънера на старата круша. Как беше изминал тези сто километра от града до селото пеша, в студа, никой не разбра. Нямаше кой да го изпрати в последното му пътешествие. Погребаха го в селското гробище, в безплатен ковчег, отпуснат от кметството.
СИСТОЛИЧНО И ДИАСТОЛИЧНО кръвно налягане
Демографските програми > От нигде взо...
МОНОЛОГ НА ХАМЛЕТ (УИЛЯМ ШЕКСПИР)
Демографските програми > От нигде взо...
МОНОЛОГ НА ХАМЛЕТ (УИЛЯМ ШЕКСПИР)
Следващ постинг
Предишен постинг
1.
hristo27 -
Каква несправедливост! Броили са ...
11.11.2013 12:36
11.11.2013 12:36
Каква несправедливост! Броили са го за човек докато са имали нужда от него.
цитирайсиндромът на празното гнездо, мъката по отлитналите пилета и...безкрайната самота, която прави живота безмислен. Няма да анализирам причините, да виня и да драматизирам излишно. Покъртителна история, която всички ни чака. И не, че не сме възпитали добре децата си, не... Живота е такъв. При животните е така, а ние все повече май...
цитирайСтарост - нерадост! Така казват някои. Примери от живота колкото искаш. Стари хора, чиито наследници въобще не се грижат за тях или пък си ги прехвърлят като футболни топки, просто по задължение и ги чакат да умрат в буквалния смисъл. Никой не се замисля, че един ден и те ще са на тяхното място. Чужбината не може да е оправдание за безотговорността...
цитирайПри българите семейното огнище е свято. Силна е връзката между поколенията, има близост, обич, подкрепа. Родителите не изоставят децата си, децата не изоставят родителите си... В чужбина като че ли това се губи. Настъпва отчуждение. Всеки бърза, всеки е зает с всичко друго, но не и да даде обич на най-близките си.
В разказа ми има елементи от истинска история. Възхищавам се от силата на клошаря да тръгне да дири челядта си, прекосявайки океана и продавайки детските си спомени, заедно с родната си къща.
Когато намира не собствените си деца, а чужденци, трагедията е пълна. Катастрофална е липсата на обич, разбиране, топлота. Опустошение, което убива душата и бъдещето. Животът загубва смисъл. Алкохолът, клошарството и смъртта стават спасение.
Тъжно е, нали? Но трябва да свикваме с реалностите. И България става чужбина...
цитирайВ разказа ми има елементи от истинска история. Възхищавам се от силата на клошаря да тръгне да дири челядта си, прекосявайки океана и продавайки детските си спомени, заедно с родната си къща.
Когато намира не собствените си деца, а чужденци, трагедията е пълна. Катастрофална е липсата на обич, разбиране, топлота. Опустошение, което убива душата и бъдещето. Животът загубва смисъл. Алкохолът, клошарството и смъртта стават спасение.
Тъжно е, нали? Но трябва да свикваме с реалностите. И България става чужбина...
Маконт, благодаря за чудесния коментар!
Много си права, животът става джунгла и правилата й важат в пълна сила. Младите са по-приспособими, влагат като че ли по-малко емоции. Кариера, бързане, стрес, умора... не остава време дори за собствените им деца, какво остава да се раздават за родителите си.
Разбира се, децата не са длъжни на родителите си. Но в България, при по-възрастното поколение, се наблюдава едно обезличаване. Хората престават да живеят собствения си живот, а живеят този на децата си. И когато ги загубят, трагедията е пълна.
цитирайМного си права, животът става джунгла и правилата й важат в пълна сила. Младите са по-приспособими, влагат като че ли по-малко емоции. Кариера, бързане, стрес, умора... не остава време дори за собствените им деца, какво остава да се раздават за родителите си.
Разбира се, децата не са длъжни на родителите си. Но в България, при по-възрастното поколение, се наблюдава едно обезличаване. Хората престават да живеят собствения си живот, а живеят този на децата си. И когато ги загубят, трагедията е пълна.
Травел,
така е. Ако ще се умира някой ден, дано да е бързо и безболезнено, най-добре след чаша хубаво вино, в съня.
Когато от най-близките ти те дели един океан, разстоянията са от значение.
Наскоро четох, че правителството предвижда да се отпуснат средства за приемни семейства за възрастни хора. Те наистина имат нужда не само от пари, а и от близост, човещина, възможност да поговорят с някого.
В чужбина проблемът е решен много по-човешки. Има патронаж и хора, които посещават възрастните по домовете им, почистват им, хранят ги, обличат ги, карат ги в дневни развлекателни центрове - нещо като детски градини за възрастни, където могат да общуват с други хора като тях. Познавам българи, които работят в Англия като такива социални асистенти. Дано при толкова безработни в България най-накаря се направи нещо и за нашите възрастни хора, да изживеят достойно последните си дни, а не да скитат като кучета по улиците немили-недраги.
цитирайтака е. Ако ще се умира някой ден, дано да е бързо и безболезнено, най-добре след чаша хубаво вино, в съня.
Когато от най-близките ти те дели един океан, разстоянията са от значение.
Наскоро четох, че правителството предвижда да се отпуснат средства за приемни семейства за възрастни хора. Те наистина имат нужда не само от пари, а и от близост, човещина, възможност да поговорят с някого.
В чужбина проблемът е решен много по-човешки. Има патронаж и хора, които посещават възрастните по домовете им, почистват им, хранят ги, обличат ги, карат ги в дневни развлекателни центрове - нещо като детски градини за възрастни, където могат да общуват с други хора като тях. Познавам българи, които работят в Англия като такива социални асистенти. Дано при толкова безработни в България най-накаря се направи нещо и за нашите възрастни хора, да изживеят достойно последните си дни, а не да скитат като кучета по улиците немили-недраги.
Хубаво е, че в деня в който почитаме българското семейство си избрала подходяща, макар и болна тема, за да опишеш "тъгата на семето". Много чист разказ, чете се тежко и замисля...
цитирайТака хубаво си го казал, Хиксе! Тъгата на корените по семето, което вятърът е разпилял по света. А новата среда така го е променила, че от него порастват нови, непознати за корените видове...
За мен е празник, че мога да споделя с теб и да бъда разбрана.
Свети Мина е закрилник не само на семейството, но и на сираците и бездомниците, на хората, поели дълъг път. На жените. Нека да са здрави децата, да има радост и благополучие в домовете!
цитирайЗа мен е празник, че мога да споделя с теб и да бъда разбрана.
Свети Мина е закрилник не само на семейството, но и на сираците и бездомниците, на хората, поели дълъг път. На жените. Нека да са здрави децата, да има радост и благополучие в домовете!
точно защото акцентира върху този начин на виждане на нещата - наранява...Хората тук приемат тези неща за естествени, само ние си късаме сърцата ежедневно по този мазохистичен начин. Въпроси от морално есстество не бива да се допуска да се разглеждат по този начин. Защо не пишеш нещо по весело?
цитирайРаните са част от живота. Сигурно са естествени, като дишането. Пиша това, което ме вълнува, този път не можах да намеря хумора, случва се и в най-добрите семейства :)
цитирайcoacoa11 написа:
Раните са част от живота. Сигурно са естествени, като дишането. Пиша това, което ме вълнува, този път не можах да намеря хумора, случва се и в най-добрите семейства :)
не винаги се случва, но като го намериш, все пак помага.
Бъди
И честит фашинг на живеещите в Германия:)
цитирайАйп, прощавай за болката и тъжните размисли, които ти създадох. Но човек не може да се скрие от това и да не си дава равносметка.
Животът има своя чар във всяка възраст. Приемеш загубите, но и се радваш на щастливите мигове, като съзнателно ги търсиш. Важно е личното ти отношение към събитията - например едни пътуват уморено в живота, а други са на пътешествие, едни приемат нещата като непоправим кошмар, други - като приключенски филм. Хуморът и самоиронията винаги помагат.
Ще взема да го препиша някой ден тоя разказ. Няма да го правя клошар главния герой и да го пращам да предава богу дух под кривата круша. Ще му вържа значи една червена вратовръзка и ще върви сърцата на разни дами да пръска. И пак ще предаде богу дух, де, но на меко - сърдечен удар върху едрия бюст на една съседка:)
Айде, слагай и ти червената вратовръзка и дим да те няма!
цитирайЖивотът има своя чар във всяка възраст. Приемеш загубите, но и се радваш на щастливите мигове, като съзнателно ги търсиш. Важно е личното ти отношение към събитията - например едни пътуват уморено в живота, а други са на пътешествие, едни приемат нещата като непоправим кошмар, други - като приключенски филм. Хуморът и самоиронията винаги помагат.
Ще взема да го препиша някой ден тоя разказ. Няма да го правя клошар главния герой и да го пращам да предава богу дух под кривата круша. Ще му вържа значи една червена вратовръзка и ще върви сърцата на разни дами да пръска. И пак ще предаде богу дух, де, но на меко - сърдечен удар върху едрия бюст на една съседка:)
Айде, слагай и ти червената вратовръзка и дим да те няма!
силен разказ за българската действителност.
няма да ти казвам колко образно пишеш, защото ти си знаеш.
поздрави.
цитирайняма да ти казвам колко образно пишеш, защото ти си знаеш.
поздрави.
Айп, всеки камък си тежи на мястото. И родина, и чужбина си видял, и хубаво и лошо си опитал, за да помъдрееш. Вярвам,че изборът ти ще е правилен, най-добрия за теб. Поздрави!
цитирайЕва, благодаря. И тъжни разкази трябва да има, за да може човек да оцени радостта после. Усмивки за теб :)
цитирай
17.
etyna -
Великолепно
12.11.2013 19:45
12.11.2013 19:45
написан разказ, Соа. Няма да коментирам сюжета, защото ми е трудно да коментирам отчуждението, трудно ми е и да го разбирам. Ще кажа само, че буквалната смърт идва след множество малки смърти-неща, с които се сбогуваме и след които остава все по-малко от нас. Не вярвам в онова повтаряно клише, че това, което ни убива ни прави задължително по-силни. Прави ни по-тъжни.
Бъди здрава, Соа! И да не забравя да кажа, че харесвам когато се смееш...
цитирайБъди здрава, Соа! И да не забравя да кажа, че харесвам когато се смееш...
Благодаря, оценката ти значи много за мен.
И да не забравя да кажа, че харесвам, когато носиш малка черна рокля:)
цитирайИ да не забравя да кажа, че харесвам, когато носиш малка черна рокля:)
разказ и много актуален.Тъжен е наистина, но такъв е живота. Всяко материално благополучие си има цена.
Все пак всичко зависи от хората. Аз имам една позната, която спечели зелена карта и замина в Америка. Стоя там една година и се върна със семейството си. Не й хареса и предпочете живота тук, по-беден, но според нея по-спокоен и хубав.
Приятна вечер и ще чакаме следващият ти приказен разказ.
цитирайВсе пак всичко зависи от хората. Аз имам една позната, която спечели зелена карта и замина в Америка. Стоя там една година и се върна със семейството си. Не й хареса и предпочете живота тук, по-беден, но според нея по-спокоен и хубав.
Приятна вечер и ще чакаме следващият ти приказен разказ.
Написала си разтърсващо не приказка, или разказ, а просто летопис на безнадеждното ни време. Познавам десетки "щастливи" и устроени в чужбина роднини, бивши приятели и просто познати. И това, как цяла една нация се погубва под напора на глобализационната вълна се случва пред очите ни. За подмамените и живеещите с илюзията за "свобода" и материална осигуреност в чужбина, а всъщност капитулирали в борбата за справедливост тук и сега. Заплащащи тежък морален данък и поразени от шизофренията на емигрантството. Но, за мен лично те са осъдени души. И както и да оправдават постъпките си, вътрешно съзнават огромната си вина. Защото се превръщат в палачи с кадифени ръкавици за близките и отечеството си. "Прагматичните" ни и продажни политици ще запълнят вакуума с плодещи се като зайци мургавелци, които ще ликвидират демографсия дефицит, но с това и България...
цитирайТроя, Джани,
макар и със закъснение, благодаря за коментарите ви. Без тях нещо липсваше. Знаете, че винаги ви чакам.
Майките и бащите тук умират. Песен за живите емигранти:
http://www.youtube.com/watch?v=ljaNdFiyqCI
цитираймакар и със закъснение, благодаря за коментарите ви. Без тях нещо липсваше. Знаете, че винаги ви чакам.
Майките и бащите тук умират. Песен за живите емигранти:
http://www.youtube.com/watch?v=ljaNdFiyqCI
http://tres1.blog.bg/history/2012/01/22/otvoreno-pismo.887439
цитирай
23.
calli -
Тъжно, но истинско.
10.12.2013 10:50
10.12.2013 10:50
Аплодисменти за изказа и майсторството на увлекателния разказ.
Замисляш и докосваш. Удоволствие беше да прочета. Благодаря ти.
цитирайЗамисляш и докосваш. Удоволствие беше да прочета. Благодаря ти.