Постинг
04.11.2012 10:52 -
ОБРАТНИЯТ ПЪТ КЪМ ЖИВОТА
Автор: coacoa11
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3439 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 02.12.2012 23:24
Прочетен: 3439 Коментари: 10 Гласове:
7
Последна промяна: 02.12.2012 23:24
Не беше сигурна дали днес е вторник, а и нямаше никакво значение кой ден е. Вървеше бавно към църквата и мислеше за майка си.
Обичаше я много, а тя си отиваше - гаснеше ден след ден в леглото. Бяха направили всичко, което медицината можеше, но я изписаха от болницата като безнадежден случай, с кутия обезболяващи пластири. Искаше докторите да отрежат парче от тялото й и да го присадят на майка й, само и само да може да живее. Но отсякоха, че не може. Късно било.
Искаше да й помогне, много искаше. Вареше билки, сок от цвекло цедеше. Когато й готвеше зеленчукова супа се молеше на зеленчуците, докато ги дробеше - да й дадат от своите сокове, да й влеят от своята сила и живот. Молеше се да са й вкусни, поне малко да можеше да хапне. Разтриваше подутите й крака, докосваше тялото й и искаше да й даде от своята енергия, от своето здраве, от своя живот. Целуваше я и я галеше. По тялото, което се разпадаше. Толкова много си приличаха - същото лице, същата усмивка, същите очи. Все едно виждаше себе си, собствената си разядена плът. Не искаше да я вижда такава. Криеше отчаяните си очи, страха и ужаса в тях...
Толкова много беше получила от тази жена и толкова много искаше да й даде от себе си. Не искаше да я пусне да си отиде. Имаше още много неща, които да направят заедно, много неизживени радости оставаха. Не искаше да загуби майчината миризма. Не ядеше, ходеше на работа като в сън, плачеше. Търсеше да намери лек против смъртта. Бързаше да не пропусне нещо, нямаше време да спи.
А майка й искаше да живее, много искаше. Беше разбрала за една лечителка, която правела чудеса. Приемала да лекува само тези, на които можела да помогне. Вярваше, че ако дойде, ще я излекува...
Добре, щеше да я намери за нея, щеше да я доведе, ако трябва насила.
Отказа й лечителката, късно било. Молеше й се като на господ, целуваше й ръка. Не можеше да остави майка си без вяра, без утеха, без надежда. Отчаяно търсеше бялата лястовичка. Разбра лечителката и започна да долита всеки ден у тях...
Но майка й се влошаваше. А това копеле, надеждата, все не искаше да си отиде. Затова и вървеше сега към църквата. Влезе тихо, на пръсти, намери отчето, обясни му, че майка й умира. Помоли го да направи нещо, една молитва за здраве да прочете. Отказа - късно било. И грешно било да чете за здраве, ако си отивала вече жената...Но да се помоли за душата й, по-лесно да намери своя път към отвъдното.
Е, как да се смири - бог ли беше този свещеник, че да решава, кога е късно и кога рано? Той ли щеше да й казва, за какво да се моли и за какво не? Бог беше всесилен, чудо можеше да стори! Гушна иконата и се разплака, не само със сълзи, но и с глас. Хлиповете й оттекваха в студената празна църква. Започна да се моли без думи. Просто разголи душата си пред бога - само той я познаваше отвътре. Показа му цялата си мъка и болка. Помоли се за спасение.
Тръгна бавно към къщи. По пътя се молеше на камъните. Каза една молитва и до аллах за всеки случай. Поиска да сключи сделка и с дявола - и душата си щеше да продаде, ако можеше.
Късно тази вечер майка й почина. Бог беше чул молитвите й толкова, колкото и камъните. И дявол не се появи. Аллах и него го нямаше. Сигурно не умееше да се моли. Или не знаеше за какво да се моли? Или не беше намерила точното божество? Или чудеса ставаха само в приказките?
Погреба майка си с църковен ритуал. Погледна снимката на некролога и разпозна себе си.
Идваше понякога в църквата да запали свещичка за нея, за душата й, намерила своя път към отвъдното. Друг път идваше да се помоли за себе си - по-лесно да намери обратния път към живота.
Обичаше я много, а тя си отиваше - гаснеше ден след ден в леглото. Бяха направили всичко, което медицината можеше, но я изписаха от болницата като безнадежден случай, с кутия обезболяващи пластири. Искаше докторите да отрежат парче от тялото й и да го присадят на майка й, само и само да може да живее. Но отсякоха, че не може. Късно било.
Искаше да й помогне, много искаше. Вареше билки, сок от цвекло цедеше. Когато й готвеше зеленчукова супа се молеше на зеленчуците, докато ги дробеше - да й дадат от своите сокове, да й влеят от своята сила и живот. Молеше се да са й вкусни, поне малко да можеше да хапне. Разтриваше подутите й крака, докосваше тялото й и искаше да й даде от своята енергия, от своето здраве, от своя живот. Целуваше я и я галеше. По тялото, което се разпадаше. Толкова много си приличаха - същото лице, същата усмивка, същите очи. Все едно виждаше себе си, собствената си разядена плът. Не искаше да я вижда такава. Криеше отчаяните си очи, страха и ужаса в тях...
Толкова много беше получила от тази жена и толкова много искаше да й даде от себе си. Не искаше да я пусне да си отиде. Имаше още много неща, които да направят заедно, много неизживени радости оставаха. Не искаше да загуби майчината миризма. Не ядеше, ходеше на работа като в сън, плачеше. Търсеше да намери лек против смъртта. Бързаше да не пропусне нещо, нямаше време да спи.
А майка й искаше да живее, много искаше. Беше разбрала за една лечителка, която правела чудеса. Приемала да лекува само тези, на които можела да помогне. Вярваше, че ако дойде, ще я излекува...
Добре, щеше да я намери за нея, щеше да я доведе, ако трябва насила.
Отказа й лечителката, късно било. Молеше й се като на господ, целуваше й ръка. Не можеше да остави майка си без вяра, без утеха, без надежда. Отчаяно търсеше бялата лястовичка. Разбра лечителката и започна да долита всеки ден у тях...
Но майка й се влошаваше. А това копеле, надеждата, все не искаше да си отиде. Затова и вървеше сега към църквата. Влезе тихо, на пръсти, намери отчето, обясни му, че майка й умира. Помоли го да направи нещо, една молитва за здраве да прочете. Отказа - късно било. И грешно било да чете за здраве, ако си отивала вече жената...Но да се помоли за душата й, по-лесно да намери своя път към отвъдното.
Е, как да се смири - бог ли беше този свещеник, че да решава, кога е късно и кога рано? Той ли щеше да й казва, за какво да се моли и за какво не? Бог беше всесилен, чудо можеше да стори! Гушна иконата и се разплака, не само със сълзи, но и с глас. Хлиповете й оттекваха в студената празна църква. Започна да се моли без думи. Просто разголи душата си пред бога - само той я познаваше отвътре. Показа му цялата си мъка и болка. Помоли се за спасение.
Тръгна бавно към къщи. По пътя се молеше на камъните. Каза една молитва и до аллах за всеки случай. Поиска да сключи сделка и с дявола - и душата си щеше да продаде, ако можеше.
Късно тази вечер майка й почина. Бог беше чул молитвите й толкова, колкото и камъните. И дявол не се появи. Аллах и него го нямаше. Сигурно не умееше да се моли. Или не знаеше за какво да се моли? Или не беше намерила точното божество? Или чудеса ставаха само в приказките?
Погреба майка си с църковен ритуал. Погледна снимката на некролога и разпозна себе си.
Идваше понякога в църквата да запали свещичка за нея, за душата й, намерила своя път към отвъдното. Друг път идваше да се помоли за себе си - по-лесно да намери обратния път към живота.
Това същот го минах два пъти - и с двамата ми родители, починали от рак.Последните два дни на баща ми бяха неистова схвадка със смъртта. Но на нас даже обезболяващи не дадоха.....
И в такива моменти винаги се сещам за едно изречение от ''Другоселец'' .....'' Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне''......
цитирайИ в такива моменти винаги се сещам за едно изречение от ''Другоселец'' .....'' Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне''......
Обичам Йовков. Пълни ми със сълзи очите и наистина по-добре не може да бъде казано.
цитирайПочти няма човек, който истински обича, да не е минал през този неистов стремеж да помогнеш, ако можеш да дадеш част и от своя живот. Но не се спира душа, която вече е тръгнала да си отива. Колко съм плакал пред реанимацията за свидното си рокерче, а преди много години и за предизвестения край на майка си...
цитирайМоже би не трябваше пиша, много стари рани отварям. Не си представям нищо по-тежко от това да изгубиш детето си. Много съжалявам.
цитирайcoacoa11 написа:
Може би не трябваше пиша, много стари рани отварям. Не си представям нищо по-тежко от това да изгубиш детето си. Много съжалявам.
е издадената вече в два книжни тиража новела "Балада за младия рокер". Вече и в Чикаго. Публикувана е в сайта "Литературен свят" и в началото на блога ми. Достатъчно е да се изпише на кирилица в Гугъл.
Поздравления за книгата. Но не можеш да я прегърнеш, да й поговориш, да изпиеш една ракия с нея...Спирам вече, че много траурно стана. И нямам достатъчно кърпички...
Много е хубаво, че пишеш, сигурно това е твоят обратен път към живота! Дано всеки да успее да намери своя път, така както ти си го направил!
цитирайМного е хубаво, че пишеш, сигурно това е твоят обратен път към живота! Дано всеки да успее да намери своя път, така както ти си го направил!
7.
hristo27 -
Като чета това, спомените ми се в...
12.11.2012 16:36
12.11.2012 16:36
Като чета това, спомените ми се връщат към последните дни от живота на майка ми. Който не го е преживял, никога няма да разбере колко е голяма болката в душата.
цитирайНо животът продължава. Трябва да намираме поводи за усмивки. Трябва да се радваме на всеки миг щастие.
цитирайможе би затова баща ми до последно не каза какво му има.
не знам аз дали бих имал силата да го скрия от най-близките си
много силно си го написала
цитирайне знам аз дали бих имал силата да го скрия от най-близките си
много силно си го написала
10.
coacoa11 -
Ако имах много пари, щях да ги похарча, за да се намери лек за всички болни от рак.
04.12.2012 22:01
04.12.2012 22:01
Ако имаше начин, бих работила доброволно за това.
Предлагам ние да не се разболяваме. И винаги да има близки хора около нас. Да ги обичаме и те да ни обичат толкова, че да можем всичко да споделим с тях - и хубавото, и лошото, и живота, и смъртта.
цитирайПредлагам ние да не се разболяваме. И винаги да има близки хора около нас. Да ги обичаме и те да ни обичат толкова, че да можем всичко да споделим с тях - и хубавото, и лошото, и живота, и смъртта.