Постинг
01.11.2012 07:38 -
ЖЕНСКА КОЖА
Автор: coacoa11
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1998 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 10.06.2013 21:22
Прочетен: 1998 Коментари: 2 Гласове:
11
Последна промяна: 10.06.2013 21:22
Остаряваше бавно, красиво и тъжно. Беше малка и крехка, но силна жена. С грациозна походка и благородна осанка. Никога не наведе глава - вероятно придобит навик от детските уроци по балет. Иначе се чувстваше инвалид - не можеше да има деца и болката изпиваше душата й.
Умираше редовно, всеки месец, много години подред, докато жените около нея една след друга забременяваха, раждаха или правеха аборти, а мъжете възбудено обсъждаха последния футболен мач. Всички се оплакваха от ежедневието с поредното бебе, от недоспиването, от разходките по градинките, от скуката и рутината в живота си... Слушаше ги търпеливо и кимаше разбиращо с глава. Не им обясняваше, че мъката не й даваше покой денем и сън нощем. Мълчеше си, че би убила, за да се вкара в тяхното "нещастие".
Не се чудеше когато хората се развеждаха и разделяха с децата си. И когато мъжете не се женеха за майките на своите синове. И когато жените изоставяха своите дъщери. Не ги питаше защо и не ги упрекваше. Те можеха да контролират живота си. Оставяше ги да си мислят, че знаят значението на думата "граници". Имаха избор "да вкарват другия в граници" или не, да "робуват на притежанието" или не. Тя нямаше избор, по неволя робуваше на безсилието.
Понякога мечтаеше да се беше родила в страната на харемите. Тогава, както в приказките, щеше да живее щастливо с любимия си мъж и с многото му други жени и да се радва на неговите деца, макар да нямаше свои. Успяваше да си представи дори, че ще иска да носи фередже...
Всеки път щеше да обезумява от мъка, когато види бременна жена или малко бебе. До края на живота си щеше да страда, че не е сътворила живот. Животински искаше да преживее как в корема й расте живот. Инстинктите й побеждаваха разума. Искаше да й порасне плацента, да усети тази мистична връзка с детето, да му дава от кръвта и тялото си, да усети как то рита, да му говори, да му пее. Искаше да преживее акта на раждане, с всичката му болка и красота. И нямаше какво да замести тази загуба.
Толкова полудяваше, че се случваше да завижда дори на пометналите жени. Сигурно болката им беше ужасяваща, но те за кратко бяха усетили живот в утробата си, а тя никога нямаше. Тя имаше кошмари. Сънуваше кръв, когато заспиваше.
Ако можеше да избира, щеше да умре по котешки...Беше дете, когато загуби котката си. Котенцата бяха твърде едри, за да преминат през тесния й таз, а нямаше кой да помогне. Толкова й беше тъжно, толкова плака тогава. Сега си мислеше, че тази смърт е щастлива.
Вбесяваше се, когато й кажеха, че осиновяването ще осмисли живота й. Сякаш до този момент не беше живяла, не беше обичала, не беше се борила? Сякаш нищо досега нямаше смисъл? Да придаде смисъл на собствения си живот беше изцяло нейна грижа и нямаше да товари едно малко крехко детенце с тази непосилна задача. То трябваше да осмисля неговия си живот, а не нейния.
Осиновяването и раждането бяха две различни радости. Искаше да се надява да може да ги сравни. Искаше един ден да може да каже, че за нея осиновяването е било по-голямата, а не единствено възможната радост. Но не можеше да ги сравнява. Нямаше как да се сравняват несравнимите неща. Никой не можеше да заеме мястото на нероденото й дете - така както никой не можеше да заеме мястото на починалата й майка.
И нямаше как да се прероди в мъж. Щеше да носи женската си кожа и да живее нещастна и щастлива до смърт.
Умираше редовно, всеки месец, много години подред, докато жените около нея една след друга забременяваха, раждаха или правеха аборти, а мъжете възбудено обсъждаха последния футболен мач. Всички се оплакваха от ежедневието с поредното бебе, от недоспиването, от разходките по градинките, от скуката и рутината в живота си... Слушаше ги търпеливо и кимаше разбиращо с глава. Не им обясняваше, че мъката не й даваше покой денем и сън нощем. Мълчеше си, че би убила, за да се вкара в тяхното "нещастие".
Не се чудеше когато хората се развеждаха и разделяха с децата си. И когато мъжете не се женеха за майките на своите синове. И когато жените изоставяха своите дъщери. Не ги питаше защо и не ги упрекваше. Те можеха да контролират живота си. Оставяше ги да си мислят, че знаят значението на думата "граници". Имаха избор "да вкарват другия в граници" или не, да "робуват на притежанието" или не. Тя нямаше избор, по неволя робуваше на безсилието.
Понякога мечтаеше да се беше родила в страната на харемите. Тогава, както в приказките, щеше да живее щастливо с любимия си мъж и с многото му други жени и да се радва на неговите деца, макар да нямаше свои. Успяваше да си представи дори, че ще иска да носи фередже...
Всеки път щеше да обезумява от мъка, когато види бременна жена или малко бебе. До края на живота си щеше да страда, че не е сътворила живот. Животински искаше да преживее как в корема й расте живот. Инстинктите й побеждаваха разума. Искаше да й порасне плацента, да усети тази мистична връзка с детето, да му дава от кръвта и тялото си, да усети как то рита, да му говори, да му пее. Искаше да преживее акта на раждане, с всичката му болка и красота. И нямаше какво да замести тази загуба.
Толкова полудяваше, че се случваше да завижда дори на пометналите жени. Сигурно болката им беше ужасяваща, но те за кратко бяха усетили живот в утробата си, а тя никога нямаше. Тя имаше кошмари. Сънуваше кръв, когато заспиваше.
Ако можеше да избира, щеше да умре по котешки...Беше дете, когато загуби котката си. Котенцата бяха твърде едри, за да преминат през тесния й таз, а нямаше кой да помогне. Толкова й беше тъжно, толкова плака тогава. Сега си мислеше, че тази смърт е щастлива.
Вбесяваше се, когато й кажеха, че осиновяването ще осмисли живота й. Сякаш до този момент не беше живяла, не беше обичала, не беше се борила? Сякаш нищо досега нямаше смисъл? Да придаде смисъл на собствения си живот беше изцяло нейна грижа и нямаше да товари едно малко крехко детенце с тази непосилна задача. То трябваше да осмисля неговия си живот, а не нейния.
Осиновяването и раждането бяха две различни радости. Искаше да се надява да може да ги сравни. Искаше един ден да може да каже, че за нея осиновяването е било по-голямата, а не единствено възможната радост. Но не можеше да ги сравнява. Нямаше как да се сравняват несравнимите неща. Никой не можеше да заеме мястото на нероденото й дете - така както никой не можеше да заеме мястото на починалата й майка.
И нямаше как да се прероди в мъж. Щеше да носи женската си кожа и да живее нещастна и щастлива до смърт.
Плащам! Моля, сметката...
ЗАЩО НИКОГА НЯМА ДА СИ КУПЯ НЕЩО НА ИЗПЛ...
За кроткото тихо "хубаво"... О...
ЗАЩО НИКОГА НЯМА ДА СИ КУПЯ НЕЩО НА ИЗПЛ...
За кроткото тихо "хубаво"... О...
Следващ постинг
Предишен постинг